В
началото ви говорих за пътя - пътят като знаково събитие, като платното, върху
което се рисува един живот. Всичко започва с една бяла канава. Ето ви и вас
– малко беззащитно кълбо енергия, което oбитава своя комфортен свят. Плува в собствен
сос от нечленоразделни звуци, непознати усещания и акварелни халюцинации.
Изведнъж балонът се пука и разплисква цветовете си навсякъде, рисувайки не само
с цвят, но и с музика, мирис, чувство. Ето го вашия път, живота ви, предначертан,
преднарисуван.
Боята
е твърде прясна, но картината е бистра, без мътни петна и грозни наслагвания.
Но светът се плаши от красивото, иска да го притежава, да го поквари – затова,
докато платното ви е още мокро, започва да се притиска у него, да го докосва с
мръсните си, мазни пръсти, да го замърсява с отровния си дъх. Вие плачете и ви
е страх...какви неща полепват по боите!
С
времето се появяват нови фигури и очертания, те говорят, мислят, чувстват,
преливат се във всички сетива по картината. Какво е есен? Жълто, листа, мирис
на мокра земя. Мама? Гласът й, целувка, любов, зелени очи. Куче? Мекота на
милиарди власинки по кожата, звуци, мокри следи от грапав език, бяло и черно.
Бяло и черно.
Платното
е засъхнало в своето начало. Отдавна вече рисувате само в тонове на сивото.
Пепеляви дни, картонени хора, всичко е така важно, няма време да се оцветява,
всичко е скица. Скица на жена. Недовършена. Вече дори не рисувате по платното
си, само лепите листчета. Разни думи. „Да платя сметките за парното“, „Да не
забравя да подсетя татко за часа при доктора“, „Да купя още листчета“... Скица
на друга жена, на трета, на...
Любовта
за мен е капка от дъгата. Любовта не търпи граници, не рисува контури. Тя
разтваря в себе си сивото, запълва всички празнини, излиза извън очертанията.
Любовта е като вашите детски рисунки – разчупена, нереална, красива, своя. Тя
ви приютява в своя балон и сякаш летите над света в сапунено мехурче. Отново
виждате в цветове, отразени по огледалната сфера. Любовта е крехка и под нейния
купол не се влиза с натежало сърце. Не се пристъпва бързо, иначе се пука. За да
се докоснат два мехура, се изисква търпение. Понякога единият не поддава и те се
разделят. Понякога обаче поглъщат страните си без страх да се спукат. Събират
световете си в едно самооглеждащо се огледало. Виждат всичките си пукнатини и
ги приемат за свои.
Но
сега не ми се говори за тях... Аз още летя в моя сапунен мехур и отново рисувам
пастелно. Платното ми напред е бяло, а четката е в ръката ми. Знам... всичко
завършва с едно мастилено петно, но пък така и започва...
